3 de abril de 2011

EL PRINCIPIO DE LA SOMBRA


El 11 de enero de 2011 la poeta y activista Susana Chávez fue violada y asesinada en Ciudad Juárez, en el estado de Chihuahua, en el norte de México, informaron autoridades locales.
Chávez, de 36 años, exigía que fueran esclarecidos los asesinatos de mujeres en esa localidad fronteriza, considerada la más violenta del país.
(La foto me fue facilitada por una íntima amiga de Susana
Fernando Sabido Sánchez)






EL PRINCIPIO DE LA SOMBRA
(A la poeta mexicana Susana Chávez)




A SUSANA CHAVEZ


“Escribir no es deporte.
O se mata uno en cada línea
de su vida, o no escribe.”
Marguerite Duras.

“Aquí estás, embalsamada,
casi real entre los árboles”.
Susana Chávez, Ocaso.

“Sangre mía, sangre del alba,
sangre de luna partida,
sangre del silencio”.
Susana Chávez, Sangre.





Susana Chávez:
mutilada la mano que escribe
la cabeza embutida
así como un desecho como si
quedara en una bolsa remirando al verdugo
desde todos los frentes del matadero desde
el hálito la cordura el adiós el más nunca

Como si la poesía fuera inmune al hollín
de Ciudad Juárez
y a esa mano falaz de los llamados justos
diciendo las mentiras del odio a la que canta
sobre los girasoles tirados en la calle

Lo sabías Susana: no asirás
el asma de los viejos cronómetros
Sabías que esta vez los poetas
llorarían por ti por tu roja sutura
pero no fue por eso sino porque jugarse
la vida en el poema es la única verdad
que se queda en la tinta
y que el amor fue herido desmigajado roto
más allá de los mudos bulevares
donde el goce no existe
y el aullido no existe porque
alguien echó a rodar su corazón de piedra


Susana Chávez:
la sangre de esa luna partida por los náhualts
la que se fue al silencio de verse derramada
en un rincón tan sola para llorar a gritos
esa astilla de luz

Le echaron una bolsa de plástico a la poesía:
no más la mutilaron
le dieron alas








LA RABIA

La rabia
la innecesaria rabia que incita
la incitación que rabia en el grano
la impar granulación en el poste allá lejos
colgando de sus hilos con historias infames

Alejarse la sílaba de otra sílaba el hueco
de su caja de música el no ser la palabra
la entonación señera para decir hoy somos
la única voluntad de escapar de este bache


la rabia
la que trota y revienta la sangraza en el páramo
la luz de los caballos inflamando los belfos
detrás de las pupilas si bien miras al fondo
y encuentras la razón vertida en oropéndolas






EL ODIO

Cuántos huesos
posee el corazón en su coraza cuántos
diseminados tiene el pecho del corazón
para ignorar su frío

Todos los huesos
su métrica en el cántaro azulado de sangre
que se enciende se apaga fertiliza o hiberna
Todo el carozo
los ramajes que roza las piedras que sostiene
el armazón tenaz sostenido a su vez
por un cielo de carne insegura y perpleja

Toda la segmentación de huesos sin historia
Todo un lago de cal petrificando el árbol
que un día le dio sombra a toda la inquietud
de los desamparados






LA TRAICIÓN

Judas y el que levanta el dedo
para acusar a Judas
que después fue vendido y conservado el dedo
en alcanfor por alguien disfrazado de oveja

Llenar la realidad de indicios que señalan
anáforas que increpan la propia discrepancia
de los usurpadores y llevar al primer centurión
noticia del naufragio
a cambio de una nota al pie de alguna página
o al solaz de una higuera

Judas y el que le dijo a Judas y al que desdijeron
todo escrito y fechado desmentido después
guardado en la vasija que a los textos apócrifos
les destina el olvido






EL OPROBIO

Primero amenazaron con callarla
de una vez para siempre: le echaban las notitas
debajo de la puerta le colgaron un gato
en medio del alféizar para que su ventana
se cerrara de asfixia

Ella siguió luchando contra el odio
lo encaró con su verso y dijo ni una más
con el dolor a cuestas por todos los cadáveres
de la tierra y el cielo
Ella limpiaba heridas y descolgaba gatos
de alféizares y cruces o acaso tachonaba
el vacío y la sangre con poemas celestes

Segundo: amenazaron con la ignominia incierta
y ella lloró por todas
las muertes silenciosas de media humanidad
desde su verso altivo

No es cierto que al final la devorara el lobo
que protege su estirpe más allá de noticias
y pruebas fehacientes más allá de secuaces
y causas oculares

De Casi luz.



Antonio Arroyo Silva- España








TRADUCCIÓN AL BÚLGARO, POR LA POETA
VIOLETA BONCHEVA




АНТОНИО АРОЙО СИЛВА
Испания



НА СУЗАНА ЧАВЕС


„Писането не е спорт. Или убиваш някой с всеки ред от своя живот или не пиши.

Маргерите Дурас

„Тук си балсамирана
почти реална между дърветата.”

Сузана Чавес, „Залез”



„Моя кръв, кръв на зората,
кръв на пътуваща луна,
кръв на мълчанието.”

Сузана Чавес, „Кръв”





Сузана Чавес:
обезобразена е ръката, която пише,
главата натъпкана така,
като развихрила се буря,
сякаш мъртва,
в чанта,
и предпазливо оглежда бича
от всички страни на кланницата,
от полъха на благоразумното
сбогуване

и никога повече.

Сякаш поезията е била изчистена
от саждите на град Хуарес
и тази ръка на справедливите викове,
казвайки лъжи на омраза, на които пее
върху слънчогледите,
хвърлени на улицата.

Знаеше го, Сузана:
няма да се възползваш
от астмата на старите хронометри.
Знаеше, че този път
поетите биха плакали за теб,
за твоя шев на черепа,
но не беше за това дори,
защото да живееш живота си
в стихотворение
е единствената истина,
която остава в мастилото
и че любовта беше ранена,
раздробено червено
отвъд занемелите булеварди,
където радостта не съществува,
и твоят плач не съществува,
защото някой
обикаляше
градското сърце от камък.

Сузана Чавес:
Кръвта на онази луна,
пътуваща през индианските племена,
тази, която замина в тишината,
за да се огледа разлята
на едно тайно и отдалечено място,
толкова сама,
че да се разплаче на отделни викове,
това парче
от счупена кост светлина.

Омотаха с пластмасова торбичка
поезията й,
не я обезобразяваха повече,
само й дадоха криле,
които да останат в мастилото
и защото любовта беше ранена,
раздробена в червено,
по нататък от немите булеварди,
където радостта не съществува
и воят не съществува,
защото някой започна да обикаля
сърцето на града от камък.

Сузана Чавес:
кръвта на тази пътуваща луна
през индианските народи,
която изчезна в тишината,
за да се огледа разлята
на един ъгъл
толкова сама,
че да се разплаче на викове
тази счупена кост от светлина.

Омотаха с пластмасова торбичка
поезията,
не я измъчваха повече,
дадоха й криле.


ЯРОСТТА

Яростта,
която подстрекава,
внушението,
което беснее в ръжта,
нечетната гранулация
там на стълба, далеч,
окачвайки я на своите жици
на позорни истории.

Да се отдалечи сричката
от другата сричка,
дупката от нейния музикален ковчег,
да не бъде дума,
а самотна интонация,
за да кажем днес:
ние сме единствено по волята си
очакваме в този трап

яростта,
която препуска в тръс и избухва
замърсената кръв в голата степ,
светлината от конете
възпламеняващи
увисналите устни,
зад зениците,
дори ако гледаш към дъното
и срещнеш прекатурената причина
в чучулигите.


ОМРАЗАТА

Колко кости
притежава сърцето в своята броня,
на колко къса трябва да се разпръсне
сърцето,
за да игнорира студа?

Всичките кости,
цялата негова метрика
в синята стомна с кръв,
която се пали и гаси,
която оплодява или спи дълбоко.

Целият кочан,
клоните, които дращят камъните,
които подпират якото скеле,
опряно в небе от плът,
несигурно и смаяно.

Цялото разделяне на части
на костите без история,
цяло едно езеро от вар,
което вкаменява дървото,
което един ден направи сянка
на цялото й неспокойствие
за бездомните.







ТРАДИЦИЯТА

Юда или този, който вдига пръст,
за да обвини Юда,
който после беше продаден
и консервиран пръста в камфор
от някой маскиран като овца.

Да изпълниш реалността с белези,
които сочат повтарянето на думите
в същите онези стихове,
които порицават собственото си различие
на узурпатори
и изпращат до първия центурион
вест за поражение
в замяна на една бележка,
в края на една страница
или на драго сърце
на едно смокиново дърво.

Юда и този, който казва на Юда,
и на когото отрекоха всичко написано
и датирано, опровергано после,
запазено в бъчва за вино,
която апокрифните текстове
отпращат към забравата.


ПОЗОРЪТ

Първо я заплашиха,
че ще онемее веднъж завинаги,
хвърлиха й записките под вратата,
окачиха една котка
по средата на дупката в зида,
за да може прозореца
да се затваря
от задуха.

Тя продължи да воюва против омразата
и го написа в своята поезия,
и нищо повече не каза
с болката нагърбена,
заради всички трупове
на земята и небето.

Тя промиваше раните
и откачаше котките от дупките
около дограмата на прозорците
и кръстопътищата,
украсяваше с галони пустотата и кръвта
с небесни поеми.

Второ:
заплашиха я
със съмнително публично оскърбление
и тя плака за всички мълчаливи смърти
на половината човечество,
от своя стих гордо изправена.

Не е вярно, че в края я глътна вълка,
който пази в тайна своя произход
по-далеч от новините
и убедителните доказателства,
по-далеч от последователите
и очевидните причини

на почти Светицата.


От испански: Виолета Бончева











Antonio Arroyo Silva- España







_________________________________________




ANTONIO ARROYO SILVA. Nacido en Santa Cruz de La Palma, Canarias, España, en 1957. Licenciado en Filología Hispánica por la Universidad de la Laguna y profesor de Lengua y Literatura Castellana. Ha sido colaborador de revistas en papel, como Artymaña, La menstrua Alba (de Canarias), Zurgai (de Bilbao) y de revistas digitales como la de la Sociedad de Escritores de Chile, Cinosargo, etc.
Ha publicado tres libros de poemas: Las metamorfosis (Cabildo Insular de La Palma, 1991) Esquina Paradise (El Vigía Editora, 2008) y Caballo de la luz (El Vigía Editora, 2010). En preparación tiene los siguientes poemarios: Symphonia, Marzo, Fila Cero y Poética de Esther Hughes y Casi luz.
Fue 2º premio en el concurso de poesía de Granadilla (Tenerife), en 1981.
Ha participado en el Festival Internacional de Poesía encuentro 3 Orillas (Tenerife 2009) y en el Homenaje de Poetas del Mundo a Miguel Hernández (junio de 2010)
Actualmente es vocal de la Asociación Canaria de Escritores.




4 comentarios:

Antonio Arroyo Silva dijo...

Que se caigan a pedazos las manos del odio y la rabia cuando se levanten contra las mujeres, y también contra los poetas y demás desheredados de la Tierra. Que la poesía sean manos transformadas en alas.
Con ellas los abrazo, estimados compañeros Ana y nando.
Antonio.

Rocío L'Amar dijo...

la palabra sangra en los poemas, la palabra sangra sin que nadie la detenga...

FERNANDO SABIDO SÁNCHEZ dijo...

Antonio, un gran homenaje a Susana, ya lo envié a los poetas de la zona para que lo hagan llegar a familia y amigos
un abrazo
Fernando

Manchados dijo...

Felicitaciones Antonio....un trabajo realmente excelente.



Amanda